draski

Kой знае колко думи такива подобни и същите са написани от нечии пръсти в името на любовта името на свободата, името на светлото и тъмното бъдеще на отсам и отвъд, и въобще всички тези редици, войници от букви, образуващи кули от смисъл, твърд, непоклатим и единствен, гордо изправен, вечен огън, венци и цветя и УРААААА с м и с ъ л – родина смисъл – любима смисъл – старци, деца и майки смисъл – бесило смисъл – ботев и левски, естествено, смисъл – епопея на забравените смисъл – без мисъл в името на… смисъла се пише, мила ми венето, димитре и иванке, и така нататък, та-кана-татък, чак до днес, видях днес смисъла клечи на ъгъла и облекчава тежестта, причинена от преяждане с родини, медали, почести, поеми, биографии, с премиери, президенти, с театрали… Смисълът разпръснат е сега по тротоарите, но гражданите погнусени подминават. Биляна Атанасова © 2011

Наредени до стената за разстрел Mоите стихотворения Tвоите стихотворения Вашите стихотворения И всички на света стихотворения; Треперят от страх като хора. Присънват ми се многотомия (какъв ужасен сън) захвърляни в мухлясали подземия, укриващи се нелегални позиви, сънувам книги във тъмници, оковавани съмнения. Страниците ампутирани изкривявани кориците, хиляди, стотици хиляди закоравели дум-дум-и                 маршируват към затворниците, към разстрелниците, към обесениците, към окованите, към уплашените, Към интернираните, към ампутираните с тихо твор е ния. И ги наръгват на щикове, на ножове, на колове, на куки, на вилици, на химикалки, на моливи, на стативи; атакуват, линчуват, наказват, изтриват, изгарят, пронизват от горе до долу плътта им Смазват, прегазват, забраняват им да говорят, Не ги разпитват, не ги бесят правят ги на неистория, на нетеория, на виновност, неистина, нестихове нестихващи ридания и стонове      от спомен

Женският Едип убива баща си. Сфинксът. Защото я бие и не я обича, а не защото Едипът толкова обича майка си - впрочем и баща му не я обича. Те са разведени. Двайсе и колко години, но това вече не е причина за самоубийство, по-скоро, за хроничен алкохолизъм. Женският Едип има очила с диоптър, тя недовижда иронията с избождането на очите. Биляна Атанасова © 2011

Защо не съм руска, защо не съм (маяковска)?! Щях да бъда световноизвестна, истинска, щях да бъда гигантска, вярно, изстрадала или може би,                                                 може би обесена, самоубита, изгнанна, но все пак гигантска, гиган ти чес ка; щях да имам руски думи, а те са толкова много, толкова всичките: мелодични и (не)преводими на всички езици; такива са също френските, немските само не моите… Аз съм едно междуметие, пауза между едрите хапки от тлъста литература, аз, едва забележима, едва жива, учудващо пъплеща по ръба като нищожно насекомо, като дребна думичка изпод голеееми смисли; така патетично се залъгвам по празници „и ний сме дали нещо на света“, И ти ли?! Едва ли… отеква Светът и се хили с хищни американски зъби, с големи нобелови премии, с големи признания за изгнанията. Ах, защо не съм руска… Ще емигрирам, ще дисидентствам, ще се напия, ще се опаковам като световно низвергната и ако не помогне,      

Ама много ми е омръзнало от вашите думятия, от вашите понятия, от вашите белмоли, безглаголието на поемите ви, безфонията на симфониите, господини и госпожини словоизцедения,                                        безжизненици, имате уменията в жонглирането и съзнанието, че няма смисъл да говорите на език, който не познавате от малки така добре, че да можете да си измисляте литература, както и музика. Грубести, неопрани и дрипави като хрипави малки гъсенички пълзите по книжките си, като малки горчиви семчици се изчопляте помежду си с големи и тежки чукове от смишления и литкритика. И смазвате всеки опит на другите да ви разбират. Биляна Атанасова © 2011

Вървиш по улицата всеки ден, всеки ден, всеки ден, всеки ден, покрай същите сгради, покрай същите локви, покрай същите загадъчно сиви гълъби. Тези гълъби са съмнително сиви, съмнително каменни всеки ден, всеки ден, всеки ден. Тези гълъби не летят, не летят — те се тежки. те са каменни от градския прах, малки паметници на тишината издялани в разбития паваж Тези, същите плочки, със същия гълъбов цвят, всеки ден, всеки ден, всеки ден... същите отрупани спирки, като телефонни жици, хората са сиви като гълъби, затрупани от градски град, от градски прах, от гълъби затрупани... Биляна Атанасова © 2011

Сякаш се раждаш с този пушек в сърцето, с тези разядени зъби, с нещастната болка в главата, с тази отровна природа. И с всяко издишане / всяка дума / всяко миене на зъбите / всеки аспирин, заличаваш родилния белег. безкрайно издишаш пушека. безкрайно изяждаш болката в себе си към другите… Вярваш, че зимният дъх / ароматът на ментова дъвка / аспиринът и хлебната сода за язва прикриват скелета на живота ти, лекуват грешките на природата. И си мислиш, че някой ден, ако дълго се упражняваш, ще се събудиш без този тежък пушек в сърцето, без горчивия дъх на тленност, без болката по рождение… Биляна Атанасова © 2011

Така е разхвърляно в изречения, трохи от обикновени бисквити,  че нямам място за себе си, само няколко джоба мидички. Тя не купува вестници.  Когато по прозорците кацат есени, врабчета простират чорапи,  изтупват праха от килимите, затварят буркани за зимата. Тя не купува вестници.  В хартиени думи съм омотавала няколко месеца - амбалаж,  ще го хвърли в печката баба ми, ще си подпали брикетите  с моите месеци, с моите...   Затова не купува вестници. Биляна Атанасова © 2011