draski

Не ходя, а пълзя към теб. Промъквам се потайно през процепите в дограмата, през комините на старите апартаменти през разнебитените дворчета, по стълбите нагоре, бавно, бавно, 4-тия ли, 5-тия етаж?! И там заспивам пред вратата, не, нямам котка и багаж. Не ходя, а пълзя във времето и времето пълзи из мен. Как неизменен е законът ти да се отминем, да се предадем?! Закачливото "не знам аз просто", не назовава никоя минута, час и вместо да обичам и да имам, аз кротко ще се прибера у нас, на 3-тия етаж живея винаги, не, нямам котка и багаж. Биляна Атанасова © 2019

Недовъшрени са ти картините, все едно ръката ти е спряла между скицираните линии и черното само се е разляло Недовършени са ти като видения, недосънувани, чакаш ме да дойда                            да ги изсънувам. Недовършени са ти, защото мракът няма свойството да свети и всичките ти четки - неудачници, недорисували дори един портрет Не виждаш профила ми седнал в прозореца полуотворен, не виждаш дим и чаша, чакам те да дойдеш,                               а дали те чакам?! Биляна Атанасова © 2019

Беше пролет, малко подранила, разцъфнали бадеми, вишни, ябълки, тревата ми наситено зелена, водите ми - прохладни... Пролет е. Защо е подранила?! Ще измръзнат всичките фиданки, ще умре тревата и водите ледени заспиват, защото теб те няма. Биляна Атанасова © 2019

Когато си уморена от шума и спомена, от любовта, от липсването... и от взирането в тъмния прозорец и в тихата врата, през която никой не влиза; дори и когато си така уморена, че почти си изчезнала ... димът на цигарата ти рисува лицето му и в очите ти са пак онези очи и пак с онези устни върху устните си шептиш "обичам те", все едно го казва той. Биляна Атанасова © 2019

Те извират от мен без въпроси, не мога да ги върна обратно. Препускат подивели и боси, през остри треви и угар. Не се спъват в "така не бива", не затъват в калта на "късно е", като някакви упорити биволи орат в обречената си нива. Моите ужасни намерения: да те обичам, да те притежавам целия, сякаш нищо друго не е съществувало, седмицата ще започва от неделя. Не искат и да чуват отговора ти, а всъщност, нищо и не питат, те няма да се уморят подивели и боси да скитат. Биляна Атанасова © 2019

толкова ми липсват устните ти, че пих кафето си от твойта чаша вчерашната, неизмитата горчивият му вкус напомня на търпение, цветът му е като на нощ, в която ти не си до мен, но последната глътка беше сладка като спомен Биляна Атанасова © 2019

О, как съм чакала, ти помниш вероятно, да се завръщаш от далечни градове. Безкрайно беше лятото ми тягостно, тогава ти изобщо не дойде. И как съм писала с трепереща ръка, с онази болка срамежлива и несигурна твоите три любими имена на всеки от измачканите листове. А как съм искала в среднощен мрак, и съм трептяла, пламъче единствено, неканен да пристигнеш, но очакван,                                        а ти не идваше Цялата съм станала на чакане, и някога, и днес, завинаги изглежда, мракът в мен ме учи на търпение демоните ми приличат на надежда. Биляна Атанасова © 2019

Красиви са думите му, приспиват ме нежно сънувам розово и                          снежно          бели ръцете, телата танцуващи, капките не мокрят, влакове пътуват към влюбени гари и подарени букети, всеки ще дочака своя мил човек. Красиви са думите му, като ехо повтарям, рисувам ги с устни, в писма ги изпращам към пощенска кутия "Минало свършено" хубав сън беше, може би ще тръгвам. Биляна Атанасова © 2019

Седнала съм на ръба, гледката е хубава изкушаваща, убийствена, краката са несигурни. Ръцете ми докосват рохкава повърхност. Пред мен висят все същите въпроси. От страх ли се улавям за полупротегната ръка? Откога стоя на тоя ръб сама? Ще скачам или не?! Сега?! Биляна Атанасова © 2019

Времето разделя неусетено, докато си казваме, че се обичаме, но не се гледаме в очите, обещаваме си щастия, щастия или заблуда?! Животът ни превръща в еднодневни пеперуди. Първо са секундите на вдишванията, после аз броя минути, споря с ненаситни часове, долитат дълги сиви дни, седмици от безразличие и накрая помежду стоят    вечности                забравяне                             години. Биляна Атанасова © 2019

С какво храниш чудовището, което събуди? Сенки от щастие и планини от тишина. Ще поглъща плътта ми, ще ръфа безмилостно за всяко отсъствие, за всяко мълчание, ще го укротявам с видения, с мои измислици. То ще расте и ще ме превзема, ще изпие очите ми, ще прекърши ръцете, от мен ще останат облаци прашни и сън, ще убия децата си, за да родя нови на чудовището, в което се превърнах. Биляна Атанасова © 2019

Телата ни са други думи, прости и отмерени в отговор на всичко; оставени в бурята без подслон и дрехи, настръхнали, бездомни телата — други гласове, които сме преглъщали, за които не сме знаели или сме забравяли, за да сме сигурни , че няма да се търсим, да избягаме от себе си по най-обърканите начини, за които сме се сетили ... но думите са си оставали безнадеждно упорити, съвършено прости и отмерени в отговор на всичко Биляна Атанасова © 2019

Тишината след теб е безсилна и сляпа, бавно се процежда изпод клепките ми с мълчаливи пръсти, катери се по тялото адажио от спомени мълча и вечно те изпращам. От тази тишина се оглушава. Биляна Атанасова © 2019

Гласът ми става много тих, ако те няма дълго, молитвите се казват тихо. И слънцето прогаря рани, където вчера имаше усмивка, защото слънцето без теб е парещо горчиво. Биляна Атанасова © 2019

Синьото в очите ти е жажда, изпивам ги и никога не стига, дълбая кладенец в душата си и пазя в него сетните им капки откраднати преди да тръгнеш, без да зная кога ще те видя и без да мога да тръгна със тебе, но чертая непроходните ти пътища, а те опитомени те завръщат към моята неутолена жажда и тялото, което те поглъща едва докоснал топлата му кожа. Биляна Атанасова © 2019