draski

А как лежиш в тоя мраморен сън, невъзможно спокоен?! Как можеш да слушаш плача ни                    с думи, които до днес не съществуваха, дори аз не познавам гласа си, нито гласовете на другите, извиращи отвъд телата ни, от дъното на вдън земята, как ни гледаш без милост?                Д н е с                е без ден, без нощ, безденбезнощ, безкрай без край. Тръгваш, знам за душите няма праг и покрив. Ще се видим там! Биляна Атанасова © 2018

Къде си? У дома? Вечеряш нещо топло със семейството? Седиш сред тишината на трапезата, раздирана от тракане на вилици? Усещаш ли, че столът отляво НЕ е празен?! До теб седя ужасно прегладняла, подай ми късче хляб за сухите ми устни, налей ми капка вино в хладните си шепи. Отново съм онази. Бездомна, гладна, скитаща самотница, помниш я. Отново нося книга с прогизнали корици. Прислонила съм се някъде наужким и гледам как дъждът не вали и не пада, а реже с бръсначи                   очите ми и не ръце имам, с които да се предпазя и не нозе, с които да избягам, но ако си още там и ме загръщаш с якето си, ще дишам и ще виждам, и ще имам крака да тичам, и ще се смея, и дом ще си намеря, и ще родя син, и ще бъда вечна. A ти ще бъдеш вечен, АКО СИ ТАМ. Биляна Атанасова © 2018

Стаята е тъмна и сама, и аз съм тъмна и сама във тази стая стоя пред свещ, а сякаш пред олтар, но молитва не зная... Стаята е тъмна и сама, и аз съм тъмна стая, събирам снимки, спомени, писма, за да сложа нещо пред края... Все едно мога с някакви обещания да го спъна, да те излекувам, да го забавя а мога само да те сънувам Биляна Атанасова © 2018

За да те срещна трябваше случайност, както вчера, така и преди сто години... Първо те измислях, рисувах ти очи, пишех името ти, все едно го знаех. Палто на закачалката - все едно си идвал тук, наливах ти от чайника,                                приказвах ТОЛКОВА ГОДИНИ, без умора, без утеха. За да се срещнем трябваше случайност. Беше вчера? Беше преди СТО ГОДИНИ. Биляна Атанасова © 2018