draski

Най-хубавите думи за любов, не са написани от мен, уви, но са написани за теб и, когато прозвънят в ума ми неочаквано, не мога да не ти завидя, Любов,  че те обичам.

светът се самодовършва,  а аз седя в една стая под околовръстното на софия, с малка гледка към витоша, с малка тераса и малко уиски и те обичам като куче; стотици хора умират от ковид, суецкият канал е задръстен, има климатична катастрофа, има локдаун и онлайн обучение, предизборна кампания, която може да ти съсипе психичното здраве, имаме премиер в джипка и хаотичен ваксинационен план, като планът е да няма план, на фона на това и първенство по художествена гимнастика, както и били айлиш за евровизия, както и шпионски скандал и патриотична контрабанда на книги към македонѝя... а също еврейска пасха,  дето евреите казали: ама ние въобще не сме драматични, и пак евреите: тука топим листа  от целина в солена вода,  за да символизира сълзите ни, а аз седя в тая стая, пия си уискито и те обичам, като куче, порода плачеща булонка,  защото това ми е най-важното, и си представям как смъквам ужасните ти дрехи, една по една, ужасни, защото те покриват, с треперещи от страст ръце, и как целувам

Искаш ли да бъдем лебеди, които се завръщат вече в запролетените води на езерото, за да посрещат тихо изгревите и залезите да ги оцветяват в розово здрачаване? Искаш ли... да бъдем бели заедно? С уморените крила да се обичаме, да си простим за непростимата раздяла?  Искаш ли... да бъдем предани? Да пеем дрезгаво онази тъжна песен, дойдохме много рано за началото, за края, може би, ще бъдем закъснели, но заедно. Езерото се сковава в студ и мраз, едва доплуваме до бряг. Лебеди в края на времето, ще отлеят, първо ти, след теб аз.

Е, свърши се и тоя епизод. До... скоро,  може би, завинаги. Остава половин живот, да доживееш, както си избра, без мен. Да бъдеш  важен, уважаван  и семеен, да бъдеш щедър в малките неща, в големите скъперник. Не обещаваше света на мен, признавам, аз се възгордях. Да се сбогувам не умея, затова оставям  процеп тесен, за накрая, когато ще се криеш от дъжда и ада в далечния си спомен, в Любовта и тя, все пак,  ще те познае.

Преди всичко е спокойствието, граждани, преди всичко,  семейните ценности, традиционните, религиозните, които палят свещ на Великден, а на Коледа, то се знае,  колят прасето, преди всичко, комфортът и хубавото, от което не ни се разделя залудо, преди всичко,  лицемерието и задоволството, преди всичко, айфон и хикспетица, и да не се пуска петжито и оная джендър конвенция; нищо че обичаме други, важна е градивната единица, важно е обществото да има клетки, в които да стоите доволни и щастливи,  едва ли не.

Млъкнах внезапно, с тихо издишване, мисля че някъде се ебат разгонени котки, звукът им разсейва тишината на стаята, в която е леглото, на което лежа и ти пиша, че повече няма да ти пиша, бавно осъзнавайки, колко е ненужно, колкото съм ти ненужна аз самата, колко досадна е вибрацията  от поредните думи, които изпращам, как прескачаш и скролваш, и отлагаш за после, а бе какво иска пак тази, представих си се като клиента, влизащ точно когато продавачката си пали цигарка, като букет захвърлен в кофата след напразно чакане на втора среща, като пожълтяла радиоточка, която говори във фона на хоремаг и никой не ѝ обръща внимание, защото всички са свикнали с нея и безспирните ѝ брътвежи за нивото на р. Дунав в сантиметри. И един ден, радиоточката спира, и пияниците си викат, егати колко  е хубаво да си пием на спокойстивие...

семейството — един човек или двама... не мъж и жена, а хора, приютено куче или котка, или снимката на непрежалим с черна лентичка, окачена на стената; семейството — може да няма кръвна връзка, и дори да живее на различни адреси; не е задължено да произвежда деца или каквато и да било друга продукция, подходяща за пропаганда и пак ще си бъде семейство; семейството е интимност, която не се създава в граждански брак,  и не се разваля с развод, не му е нужна държаватата и плакатни фашисти-идеалисти да разпореждат какво трябва да Е и какво НЕ.

миналата седмица, по това време някъде беше, бях на дръмса и пиех бира, слънцето заплиташе кичури в моите и сгряваше поизстиналите ми кости, връщаше ми миналото, топлите лета, прекарани на същото това място, със същите бири, донесени от любимата ми сервитьорка, как па не остаря тая жена, но сега поне мога да ѝ оставя бакшиш, не е като едно време... и си седях там, оглеждах минувачите, както е прието да се прави в тоя град, и съвсем неочаквано ти дойде, и също си взе бира, безалкохолна, нещо си говорехме и ти се смееше с онзи твой смях, който ме кара и мен да се смея, даже и да не ми е много весело не мисля, че сме били заедно там преди, но беше хубаво, макар и толкова закъсняло, така е при нас - хубаво и закъсняло, но това е поправимо, поправи ме, ако греша...

След като махна всички дрехи, всички маски,  всички претенции,  условия, изисквания, желания,  след като остана пред огледалото  в моята баня, без грим,  с всички бръчки, пъпки,  с всички сини вени  прозиращи под остаряващата ми кожа,  с белите коси,  (които ме вбесяват, просто ме вбесяват) небрежно заметнати под тъмните,  след като си измия зъбите  и изплюя кървавата пяна,  предвестник на парадонтоза и кой знае още какво,  след като се примиря, отново, със стърчащите от носа ми косми и с това, че днес не си ми писал и не съм чувала гласа ти, от дни ли бяха, от седмици ли... и тогава, знаеш ли какво се питам, ето какво: глупаво ли е да се надявам  на нещо повече с теб?

Отново съмва, отново мръква, безмилостно тича неброеното време и стана вечер, и стана утро, чакам тихо пред мига на сътворението, аз съм тази, която съм –– ако бог беше жена –– може да бъде жена или мъж, или двете, трескаво питам кой ден е днес, кой ДЕН Е?

да си спомня какво съм правила преди затисках душата си с камък и тръгвах из заблатените полета на живота,  а ти оставаше само спомен за слънце  зад безцветните облаци