За сбогом

  
                                                     На Х.

Вятърът прави пътека за нас,
помниш ли силния вятър тогава?

Разтваря клоните на дърветата,
като хищен любовник,
изтръгва тръните под краката ни,
като близък приятел.

За първи път намирам пътя
до къщата от мечтите

— всеки със своя ключ ще отключи
своя врата на същата къща —  

и всеки ще стои в своя край на
масата...

Пак не се виждаме от усилия да се мразим,
да се забравяме,
не се виждаме от условностите на
спомените,
не се виждаме от думите за сближаване,
от огромната тежест на настоящето
и не се протягаме един към друг
в н и м а т е л н о, предпазливо.

Просто издърпахме покривката от масата.

Разляхме на пода омразата и забравата
на малки рекички от извинения.

Може би стана ясна нощта,
огряна от резена на луната,
защото аз те видях близо до мен,
най-хубав от моите демони.
Демон облечен в бяло.

Наблюдаваш танца на ръцете ми
улавяш потока на думите ми,
а твоите, така неуловими,
плъзват по кожата като капчици
се отцеждат като желание,
се утаяват в мен като изповед.

Аз те слушам с душата си.
Както някога — мисля си,
както никога — мислиш си.

Очите ми цапат дрехите ти
желанията ми ги разкъсват,
засипвам пода с извинения,
признавам се за победена.

Искам да се заровя в кожата ти
да се усетя в копнежа на устните,
позволи ми да те докосна
и аз ще се разтопя като восък
върху обет за вечност.

Моля те, прегърни ме, моля те!

Аз не искам вечно приятелство,
подкопано от разстоянията.
Не искам да ми прощаваш.
Аз не искам и да ме обичаш, 
любовта запази за любимата си.

Аз искам да бъда невидима, 
искам да следвам мислите ти, 
да препускам с ритъма на сърцето ти, 
да приема формата на тялото ти, 
да се сгушвам в теб до изчезване
на моята форма на съществуване.

Аз искам да ме изгубиш.
не да ти бъда любовница,
равна, 
бягство,
решение. 

Искам да бъда
без да ме забелязваш,
да не усещаш липсата ми... 
да ме пиеш, когато си жаден,
да съм пътека, а не достигане.

Моля те!
Прегърни ме!
Моля те!

Миг на невъзможно щастие,
което, за да направя възможно,
обличам в думи и изречения.
За да мога да го докосвам, когато
пуснеш ръката ми, когато ме целунеш
за собогом, когато...
ме освободиш от прегръдката си
и ме оставиш в средата на пътя.

Ще се връщам в къщата,
знам че няма да е отворено,

ще се разхождам по двора
шепнешком с шума на клоните,

ще горча като зрънце арония,
безкрайна целувка,
с която не можеш да се сбогуваш.

Биляна Атанасова © 2014