draski

eдно стихотворение, в което през прозореца надничат узрели круши пердетата се раздвижват от вятъра — спокоен спомен от снощната буря стихотворение, в което децата лениво подритват топка край недопитите в събота бири и непочистените барбекюта думите се изплъзват бааавно през вратата на терасата христо и кристиян да се качват вечерята ще е ранна в моята чаша две ледчета почти разтопени ми напомнят, че през август няма понеделници Биляна Атанасова © 2015

Пепел по клавиатурата пуша в стаята на ръба на закона да нарушавам законите в собствената си държава ми се струва примамливо Биляна Атанасова © 2015

Любовта ешафодът, страстта е палачът отровата радост болката утеха унижението щастие грозотата прелест допрели сме костите си, за да не се срутят в бездната отчайващото ни щастие със стиснато гърло, което се бори за глътка въздух Любовта е сцена страстта е пиеса думите са радост краят утеха смъртта е щастие светлината прелест ще се докоснем зад завесата ослепени Биляна Атанасова © 2015

Знаеш ли каква разликата между нас и поетите? Не знаеш?! Брада. Дълга, гъста, сплъстена или обръсната и малка, почти интелектуално  рядка. Черна или огнено червена (рядкост), мъдро бяла, цигарено жълта, сива от скука синя брада, разбира се, или пенливо-бирена. Бради на талази  —  бардове, ставайте, започваме! От брадите си  четат стихотворения, до изнемога, до насита През пръски — олимпийските слюнки на музитe тъй благосклонни и                                     лепкави. Слушам с възхита и завист: —  Чия поезия е таз? —  Владение на царя Дроздобрад.  Да бе го взела, твоя би била. —  Ах, моят земен път е тъй нерад, не взех тогава царя Дроздобрад. Биляна Атанасова © 2015

Не бива да раста по тоя начин oт който губя почва под краката си губя от небето от морето няма радост в снежните ми стъпки дъждът измива всякакви черти oт трите ми лица  eднакво грозни и даже перестите ми чадъри не ме опазват от жестоките му капки и нито вятърът ме вдига над града като перце защото нося тежки камъни във джоба си В пясъчните ми следи — умора в слънчевите дни  —  ненавист защо раста по тоя глупав начин и не мога вече с всичката си сила да се засилвам и да тичам да бъда пак окаляно красива измислиците не живеят дълго опитомени и превърнати в неща ах колко много вещи за пораснали и колко малко нещо за деца земята е все още там и твърдо вярва в плахите ми стъпки на голям ще тичам и ще се препъвам и няма, няма да умра, Децата са доказано безсмъртни. Биляна Атанасова © 2014

След 15 години идвам към тебе смирена готова съм сто пъти да кажа обичам те без да получа отговор да чакам мълчанието ти да се разтвори в дъждовните облаци над София да си припомням горчиви истории да кроя невъзможни планове  да отричам далечните разстояния да бъдеш покой и тревога Трябваше да се науча на необичане с тебе, да се упражнявам да говоря тишина да усещам мига, в който махваш с ръка там някъде и решаваш: не аз Трябва да знам да си тръгвам и ти трябва да знаеш същото Ще бъда покой и тревога ще отричаш далечните разстояния ще кроиш невъзможни планове ще си спомняш горчиви истории в дъждовните облаци над София ще чакаш мълчанието ми да проговори, но няма да получа отговора: Обичам те ако не си готов Ще идвам при тебе смирена да чувам поне ехото на тия 15 години (не)обичане Биляна Атанасова © 2014

                                                        На Х. Вятърът прави пътека за нас, помниш ли силния вятър тогава? Разтваря клоните на дърветата, като хищен любовник, изтръгва тръните под краката ни, като близък приятел. За първи път намирам пътя до къщата от мечтите — всеки със своя ключ ще отключи своя врата на същата къща  —    и всеки ще стои в своя край на масата... Пак не се виждаме от усилия да се мразим, да се забравяме, не се виждаме от условностите на спомените, не се виждаме от думите за сближаване, от огромната тежест на настоящето и не се протягаме един към друг в н и м а т е л н о, предпазливо. Просто издърпахме покривката от масата. Разляхме на пода ом...