draski

След 15 години идвам към тебе смирена готова съм сто пъти да кажа обичам те без да получа отговор да чакам мълчанието ти да се разтвори в дъждовните облаци над София да си припомням горчиви истории да кроя невъзможни планове  да отричам далечните разстояния да бъдеш покой и тревога Трябваше да се науча на необичане с тебе, да се упражнявам да говоря тишина да усещам мига, в който махваш с ръка там някъде и решаваш: не аз Трябва да знам да си тръгвам и ти трябва да знаеш същото Ще бъда покой и тревога ще отричаш далечните разстояния ще кроиш невъзможни планове ще си спомняш горчиви истории в дъждовните облаци над София ще чакаш мълчанието ми да проговори, но няма да получа отговора: Обичам те ако не си готов Ще идвам при тебе смирена да чувам поне ехото на тия 15 години (не)обичане Биляна Атанасова © 2014

                                                        На Х. Вятърът прави пътека за нас, помниш ли силния вятър тогава? Разтваря клоните на дърветата, като хищен любовник, изтръгва тръните под краката ни, като близък приятел. За първи път намирам пътя до къщата от мечтите — всеки със своя ключ ще отключи своя врата на същата къща  —    и всеки ще стои в своя край на масата... Пак не се виждаме от усилия да се мразим, да се забравяме, не се виждаме от условностите на спомените, не се виждаме от думите за сближаване, от огромната тежест на настоящето и не се протягаме един към друг в н и м а т е л н о, предпазливо. Просто издърпахме покривката от масата. Разляхме на пода ом...

Обичам гъсто черно кафе С мазна бяла сметана Да задавят гърлото ми като болка И докато пия да си мисля, че Обичам да наваксвам празните пространства в мен с лъскави излишества Да успокоявам мислите си с мислите на другите И да си приписвам мъдрите им думи, стихове Обличам кожите на хора, които няма да познавам Толкова много искам да съм друга, че вече не съм дори себе си Трябваше да се страхувам от това, а всъщност, не ми пука. Биляна Атанасова © 2014

Това въобще не е еротична наслада, а нещо много повече, но без изход. Ж. Батай Сутрин Мълчанието на прозорците  в ранните утрини моите каменни сънища се  търкалят в часовника бавната струя и  паста за зъби,  зелена вода за уста Будя се излизам на малко кълбо  през вратата, развивам конеца  плета стъпалата, по които слизам чета книга в трамвая  с окото на съвършено непознатата, Която отива на работа и така часовете изтичат в ръцете ми конецът се стяга на примка Вечер Вървя без да дишам задушена от чуждите свои думи навивам обратно кълбото  и стигам леглото си  и моята истинска,  светла и тъмна любима застива до мен като Сфинкс  Жестокост безсмислена в жълтия кръг на лампата ослепялото око на светлината  създава тънки сенки от ръце изстискана от умората нежност и  музика от чужди стъпала По стълбите и изведнъж застават множество  любими, които ме заставят да обичам Нощ...

не носим болката в ръцете си като преди (и пишехме в дневници, споделяхме с приятели) сега  я стържем над салатата преглъщаме с ракията след работа пред телевизора, на новините и тя остава в нас развива се, цъфти оформя недоразумения кошмари тумори а по-добре да я изплюем шумно на земята да я надраскаме по себе си, по другите да я извикаме Б О Л И ! Биляна Атанасова © 2013

Всеки пише за спомените. по-леки от въздуха достигат до теб знаеш колко много ги обичам научих се да ги събирам преди да проговоря имам ги отвъд появата на този свят в тетрадката записани ставам рано, за да ти чета от тях от километри разстояния те излитат от устата ми и прелитат над очите ни прелитат над птиците над облаците и стигат при теб невредими спокойни и тихи почти невидими почти усмихнати почти наши общи... Биляна Атанасова © 2013

                                     Трамваят закъснява по точен график. Една жена, една трамвайна спирка заледена зимен колорит, последни пътници в работен ден като оклюмани лалета зимни, тежък януарски дим издишваме очите ни са плувнали в снежинки краката ни са плувнали от кишата, стоим мълчим и пушимчакаме трамвая минута-две... Тринайсет. Събираме се повече... жените са с изопнати ръце издължени протягат шия да го видят торбите им са пълни, тежки като мъжете им, поне... и нищо, никаква гримаса в образа им н я м а жени-торби изпускат топла пара и сякаш всички ние ние всички седим във техните торби като покупки Биляна Атанасова © 2013