Поема на окото

Това въобще не е еротична наслада, а нещо много повече, но без изход.
Ж. Батай

Сутрин

Мълчанието на прозорците в ранните утрини
моите каменни сънища се търкалят в часовника
бавната струя и паста за зъби, зелена вода за уста

Будя се

излизам на малко кълбо през вратата,
развивам конеца плета стъпалата, по които слизам
чета книга в трамвая с окото на съвършено непознатата,

Която отива на работа

и така часовете изтичат в ръцете ми
конецът се стяга на примка

Вечер

Вървя без да дишам
задушена от чуждите свои думи
навивам обратно кълбото и стигам леглото си 
и моята истинска, светла и тъмна любима
застива до мен като Сфинкс 

Жестокост безсмислена

в жълтия кръг на лампата
ослепялото око на светлината създава тънки сенки от ръце
изстискана от умората нежност и музика от чужди стъпала

По стълбите

и изведнъж застават множество любими,
които ме заставят да обичам

Нощем

се просмуква заедно кръвта ми
като отрова — необяснимо чувство
пъпли бавно по стените ми и ме отключва

В окото

се изцъклят двете половини на луната

Едновременни, безсрамни

тежки като гроздове, с малки черни бенки по зърната
напрегнатите ми желания завързани с безмилостни въжета,
които изстудяват крайниците и всичките ми мекушави Не-та

Превърнати във послушания

за всеки мой любим — една плесница или сто камшика 
благодарност до капки кръв прозиращи под кожата
дебели храчки ме душат — притиснати от премълчаване обиди,
ще се излеят през очите, през устата, през отворените процепи на болката
ще се изхлузят оковите, веригите от изтънелите ми китки

Сами

без моето усилие да бягам

И аз не бягам

А винаги оставам тук

в нощта, където имам право да обичам
и да забравя да говоря, да вървя, да съществувам,

освен в окото на любимите

Биляна Атанасова © 2013