draski

Всички сутрешни завръщания към спящия живот и град бяха грешка, искам да се върнем там и да останем.

Разбирам, че още съм влюбена,  когато вдишам ранната утрин, в притихналия град, с настръхналата кожа,  с очите, все още спящи и лутащите движения, с хрупкавия ѝ въздух — мирише на теб.

Да надникнем в сърцето на Гауди, да танцуваме по улиците на Барчино, да целуваме до смърт във Венеция, (каналите ще скрият престъплението), да се вкусваме в солта на Лисабон и в лепкавите сладости на Ориента, заведи ме още по̀ на изток, още по̀, в сърцето ми пустинен повик, в очите ми небето стене гладно, с тялото си ме храни, с ръцете си, (бих яла от ръцете ти и камъни) храни ме с гледки, с улични кавги, с непознати плодове и думи, с прахта и шемета на градовете,  дето                       никога не сме били

прости ми, че обичам само теб, прости ми, че те искам, прощавай, че в бездънните тъми, избирах твоя поглед да ми свети, прости ми, че те хващам за ръка и бягам с теб към върховете на измислените ми спасения, прости ми, че обичах само теб, че само твоите ръце люлеят крехкия ми сън и само те прегръщат раменете ми, прости ми, че не те оставих, че те целувах, че те съживявах, и че искам всичко да ти взема, всичко искам, без остатък прости и продължи нататък!

тая вечер, както и всяка друга, умирам, умирам със залеза, умирам нечуто, умирам смазана от обвинения, умирам без гордост, умирам на дребно, умирам  от страх, от глад и от жажда; тая вечер, както и всяка друга, не виждаш, не чуваш ръждивите вопли на залеза, не слагаш балсам на душата, не слушаш гласа ми, притихнал в мрака не даваш утешителни обещания, тая вечер, както и всяка друга, ти си другаде, а аз съм никъде

Когато водата прогаря кожата ми и ослепявам от взиране в мрака, и всеки звук реже в душата ми рани разбирам колко те няма, разбирам колко неважно е самото ми съществуване и колко лесно се изтриват следите, как лесно се забравят думите и няма никакво спасение зад ъгъла и само две монети стискам в джоба, за да ги сложат, ако се сетят,  може би, на очите ми, когато си отивам.

Помниш ли как смутено вървяхме, гадали сме дали се харесваме питали сме се какво правя тук, дали да не избягам в обратната посока, доближавайки градинката със съмнителна репутация, с напукани алеи и с неудобни пейки, над която увисваше една лепкава вечер, едни медени облаци, нещо предречено, в което потънахме не го откривахме, а си го връщахме, после ръцете ни се намериха тихо, не трябваше да се пускаме,  сгрешихме.